(Георги Марков, © Любен Марков, Личен архив) Бъдни вечер  Вървя по

(Георги Марков, © Любен Марков, Личен архив)

Бъдни вечер 

Вървя по потъналата в коледни елхи и разноцветни лампи лондонска улица Оксфорд Стрийт и примижавам против блестящите прожектори, трансформирали полумрачния зимен следобяд в блестящ летен ден. Около мен, край витрините, като някаква дълга тъмна река, в която плуват човешки лица, тече тълпата. Отляво и отдясно витрините разиграват неонови игри, неизбежно придружавани от воя на високоговорителите, които бълват безспирно поп музика, като че ли се пробват да удавят всевъзможни човешки гласове. Човек има възприятието, че тази студена и много грозна улица в тези дни е превърната в нещо необикновено, някакво комбиниране на феерия и полуда. И даже пушекът, който струи от мангалите с печени кестени, придава на общата картина витлеемска тайнственост. Зад цялата тази оргия от светлини и звуци стои напълно прозаичната причина – пазаруването на коледните дарове. Такава е задачата на всеки към мен, такава е и моята цел. Пред мен възрастен жител вади от джоба си дълъг лист, в който евентуално попадат всички родственици, даже ония, които човек надали вижда и среща от години. И аз имам подобен лист. И зная, че моето име също попада в нечии описи. Защото подобен е обичаят. Вероятно фиктивен не от християните, а от търговците като практическо доказателството за любовта към близък. Малцина са щастливи от подарени думи. Огромното болшинство признава единствено подарени движимости. Всякакви движимости. От най-символични до най-практични. Според индивида. Според възприятието. А най-често съгласно кесията. Ако нямате задоволително пари, шефът на вашата банка ще ви даде.

Това е единственото време в годината, когато банковите шефове са сантиментални. И може би единственото време, когато продавачите в магазините са груби, тъй като са изтощени от нестихващия натиск на купувачите, от непоносимите им прищявки и досадна до гибел несигурност. И въпреки всичко търговията наподобява върви добре, тъй като все по-често виждам претрупани с пакети ръце, които бързат към паркираната кола или към зиналата огнена уста на метрото.

На първия ден на Коледа край някаква дълга маса, събрала всички вероятни и невъзможни членове на семейството, тия пакети ще се отворят и ще стартира същинска престрелка с дарове. Всеки всекиму. Това е най-съществената част на модерна западна Коледа. Останалото се добавя от препиването, преяждането и заниманията. А аз ще заставам като африканец в царството на ескимосите и ще си мисля за от дълго време отминала Бъдни вечер, за от дълго време изчезнала българска Коледа. За времето, когато на земята нямаше неонови светлини, нямаше поп музика, не се разменяха лицемерни дарове, не се пращаха картички, нямаше телевизия и хората не се събираха за една измислена вечер, а живееха дружно цялостен живот.

Тогава бяха зимите на дебелия свят. Из Софийско по Коледа натрупваше подобен сняг, че от време на време единствено комините на къщите оставаха да стърчат и когато снеговалежът спреше и настъпеше нощен „ ясник ”, тогава най-злият мраз разтваряше ледената си уста и сковаваше реки, кладенци, чешми и хапеше всяка открита човешка плът. Селяните в Сливница, където живеехме, се радваха и на снега, и на студа. Снегът значеше благодат, студът – здраве.

Някъде под този пълен сняг в моята памет стои едно съвсем безплътно, призрачно утро, когато кучетата в нашия двор залаяха настървено и единствено след момент гръмна хор от нестройни, мощни гласове:

„ Бог се роди, Коледа! ”

Това бяха първите селски коледари, седем или осем души, от които най-малкият беше в първо поделение, а най-големият беше боец. Те бяха от долната махала и бяха тръгнали незабавно след среднощ, с цел да могат да обходят повече къщи. Всички бяха облечени в топли кожуси с вълнени качулки и носеха през рамо огромни торби, а на рамо дълъг дрянов кол, на който нанизваха колачите. Всяка година в деня преди Бъдни вечер майка ми и дамите от махалата месеха тия невероятни колачи с формата на дребни венчета. Доставяха се купища орехи, плодове и дребни пари и постоянно се изпитваше тъжно поверие, в случай че не дойдеха доста коледари. Ала те следваха просто едни след други. Майка ми излизаше на вратата с цяла тава колачи и други дарове, изслушваше песента и след това даряваше коледарите по ред. И таман първата коледарска група беше сигнал и за мен да потеглям. Отначало тази работа ме плашеше – беше студено, тъмно и из селото имаше толкоз доста зли кучета, само че вкъщи, както и навсякъде из Шопско, се смяташе, че в случай че не си коледар (и куче не те ухапе откъм гърба най-малко два пъти), никакъв мъж няма да излезе от тебе. От друга страна, приятелите ми от учебно заведение и техните батковци в никакъв случай нямаше да ми простят сходно дезертиране. И някъде към четири и половина аз закрачвах на опашката на нашата група, нарамил някаква неимоверно огромна торба и дряновия кривак на нашия комшия дядо Рангел. После аз слушах пискливия си глас да реве пред нечия врата: „ Бог се роди, Коледа! ” или „ Станенине господине, положителни сме ти посетители пристигнали, положителни посетители коледари ” и така нататък Вратата се отваряше и на прага заставаше домакинята, съвсем постоянно с огромно решето в ръка, претъпкано с колачи, ябълки, орехи, бонбони. В тези времена хората бяха доста великодушни. Те пълнеха торбите ни, тъй че единствено след няколко къщи аз едвам се движех под тежестта на торбата си, а прътът с колачите все по-заплашително се накланяше надолу.

„ Влезте де, влезте вътре да се огреете ” – канеха ни на множеството места и ние се намъквахме в дълги „ одаи ” с измазан под от пръст с неизбежната миризма на туршия и чудния мирис на прясно опечен самун. За мен, градското момче, това беше друго царство, изпълнено с топъл сумрак и най-чиста искреност. Понякога ни даваха греяна ракия, а на друго място вино, до момента в който селският поп (помня доста добре) ни предложения на… чаша чай.

„ Отче – попита го моят другар Стоянчо, – пие ли Господ чай? ”

Отецът се засмя и сподели, че Господ е основал чая, с цел да го пият хората, а не самичък Той да си го пие.

Мисля, че най-вече ни се радваха бабите, изключително по-старите. Там ние целувахме пропукани, сбръчкани или костеливи ръце, които по-късно разрошваха косите ни и в добавка получавахме скритом по някое левче или пък „ шекерче ”. Захарта в ония години се смяташе из Шопско за скъпоценен подарък.

След към два часа „ коледуване ” гласът ми пресипваше и скърцаше почти като вратата на нашата колиба, а бузите си и носа си не усещах повече, като че природата си ги беше взела назад. Но нашият предводител беше заповядал изрично, че ще продължим, до момента в който неговият кол не се запълни догоре с колачи. А той като че ли беше нарамил един от пилоните, на които военните издигаха знамето.

„ Че за какво са ти толкоз колачи! ” – протестирахме ние, по-малките и по-премръзналите. „ Да се убиеш, не можеш да ги изядеш! ”

„ Че аз няма да ги хапвам! ” – отвръщаше той. – Но е казано прътът да се изпълни догоре, и щом е казано, по този начин ще бъде… ”

Думата „ казано ” имаше за мене задгробен смисъл. Много любопитствах „ къде ” и от „ кого ” е казано, само че в никакъв случай не посмях да запитам, с цел да не ме уличат в неначетеност.

С развиделяването и с нашата отмалялост очарованието на коледарското странствуване съвсем изчезваше и малко преди обед, отмалели, изтръпнали и премръзнали, само че с гордото възприятие за изпълнен дълг, ние се дотътряхме до домовете си. А в същото време вкъщи, както и във всички къщи се развиваше трескава активност.

От всички обичаи, традиции, обреди и празненства, които вековете са съхранили в живота на българите, няма нищо по-красиво, по-съдържателно и по-завладяващо от остарялата българска Бъдни вечер. За разлика от моите градски връстници бях благополучен да пребивавам в семейство, където традицията се зачиташе най-строго и се предаваше наложително от потомство на потомство. По-късно в никакъв случай не одобрявах, че имаше хора, които прекарваха Бъдни вечер на маса, а не слагаха софрата на пода. И като че ли всякога чувах гласа на дядо ми да споделя:

„ Само поганците ядат на маса довечера! ”

Едва ли някой от роднините ми беше набожен в сериозния смисъл на думата, само че традицията сама за себе си беше наложителна вяра. Да правиш това, което са привили татко ти, дядо ти и прародител ти, постоянно се смяташе, че дава смисъл на живота, че човек не е инцидентен отшелник, а последовател на доста дълъг и доста мощен жанр.

За нас, децата, довечера имаше най-силно омагьосване, тъй като на нея всички се събираха и целият рой от братовчеди, братовчедки, чичови стринки, вуйчовци, вуйни и така нататък нахлуваше като шумно празнично шествие вкъщи, като че ли за доказателство какъв брой сме доста и какъв брой сме мощни. Изведнъж изчезваше самотата на нашия дом, шум и олелия изпълваха всички стаи, в които мъжете дълбокомислено говореха за „ мъжките ” работи по света, а дамите разискваха минали погребения и бъдещи сватби.

Дядо ми, дружно с някои от чичовците, донасяше панер със плява, която разпиляваха отмерено в средата на огромната стая, след което баба ми разстилаше от горната страна голяма шарена рогозка. Върху нея към този момент поставяха месали, които по-късно щяха да бъдат сменени с покривки. Около този огромен кръг се нареждаше цялото население, като всеки сядаше било по турски, било просваше краката си обратно и се подпираше на лакът. В средата се поставяше хлябът за Бъдни вечер (пълен с късмети), несъмнено, върху него се забождаше и запалваше дълга свещ, след това другото пространство се запълваше с тиквеник, баници, безусловно наложителните сарми и неизбежния най-после ошав. На Бъдни вечер никой месо не ядеше. В ония години елхата беше към момента европейска небивалица. Но кой имаше потребност от лъскавите джунджурии, с които по-новите генерации щяха да окичват празниците? После идваше най-силният миг, когато всички ставаха на крайници и дядо ми, държейки лопата с пламнал и димен тамян, започваше молитвата. По-късно татко ми, а по-късно аз, щяхме да произнасяме същата тази молитва, която иде някъде от дълбините на Средновековието и която в софийските села към момента произнасят. Паметта ми пази с обич тази картина на изправени гологлави мъже, на дами, застанали в тържествено безмълвие, и на деца, които се гледат учудени едно друго. Като че в този момент, когато се чуваше един-единствен глас и ни обграждаше огромната тъмна тишина на зимата, ние чувствахме, че се допираме до оная всеобща мощ, която носеше всички секрети на света. Ние се чувствахме приобщени към нещо огромно и почтено, което щеше да ни съпровожда цялостен живот. След „ Амин ” трябваше да се обиколи къщата, трябваше да се отиде в обора при животните, при кошерите с пчелите, при кокошките, с цел да се прогони всичко зло и миризмата на тамяна да обещае добра година. Едва когато лопатата с тамяна се върнеше назад, можеше да стартира вечерята. Дядо ми започваше да разчупва от огромната пита с шансовете. И до ден сегашен виждам големите му напукани ръце да чупят хляба и да го подават в близост по реда на старшинството. И в същото време се отчупваше самун за отсъстващите и за мъртвите. Ние мигновено разтваряхме подаденото ни парченце, с цел да дирим някакъв шанс – пара, който символизираше благосъстояние, дрянова клонка, която символизираше здраве, треска, която символизираше благополучие в дома, и така нататък Докато се ядеше, никой не биваше да става, а всички най-после трябваше да станат дружно, с цел да се резервира единството на рода. Имаше още куп правила и поверия за довечера, които времето е поизличило в паметта ми, само че зная, че баба ми непрестанно отделяше от трапезата за някакви нейни вълшебен цели. Всичко завършваше с неизбежното комарджийство, разиграване на орехите, което хвърляше нас, децата, в вманиачен екстаз.

При някои от нашите съседи тази същата вечер оферираше цели театрални представления. Те отиваха в градината, където се спираха пред всяко безплодно дърво и се водеше класическият разговор. Един от мъжете замахваше с огромната секира и викаше: „ Сега ще те отсека! ”. Друг го питаше: „ Че за какво ще го отсечеш? ”. „ Ами оти не ражда ” – отговаряше първият. „ Чекай! – викаше вторият. Тая година ще роди! ”

С годините щях да видя, че из цяла България имаше такова необикновено многообразие на коледни традиции, което единствено народ с дълъг живот и голяма фикция би могъл да сътвори. Всичко беше такава чудна комбинация от суеверни знаци, посредством които традицията на предишното се заставяше да гадае живота в бъдещето. През тези вечери нашият живот някак загубваше своята делнична действителност и започваше да плува измежду свят на феерия и фикция, където всяка движимост, всеки облик съдържаше благословия, проклинание или проклинание.

Когато виждам обратно, коства ми се, че през довечера, до момента в който гореше „ бъдникът ”, всички – и възрастни, и млади – ставаха деца и може би в това връщане обратно, в това отделяне от суровата реалност на живота и заменянето, въпреки и за една-единствена вечер с фантастичния свят на децата човек обновяваше мисълта си и възприятието си.

А плътното обграждане на околните, техните лица, усмивки, погледи, думи, като че ли преутвърждаваха, че ние не бяхме сами, че бяхме част от огромно и дълголетно дърво, което имаше своя Бог, своя традиция и свои плодове.

* Есето „ Бъдни вечер ” на Георги Марков е четено по радио „ Дойче Веле ” в интервала 1974-76 година
Източник:, бр. 87
Снимка © Любен Марков, Личен списък